МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ
Преглед
на публичните разходи-Образованието-състояние, проблеми и
възможности
Изготвен от:
Дирекция “Бюджет”
Отдел “Микроикономически анализи”
СЪДЪРЖАНИЕ
Въведение...................................................................................................................
4
1.
Икономическа, социална и демографска обстановка.............................................
5
1.1.
Икономическа обстановка............................................................................
5
1.2.
Социална и демографска обстановка............................................................
7
2.
Кратък преглед на образованието в България.....................................................
12
2.1.
Образованието в България до 1989 г..........................................................
12
Детски градини...................................................................................................
14
Училища..............................................................................................................
15
2.2.
Образованието в България след 1989 г......................................................
16
3.
Нормативна база на образованието: закони,
подзаконова нормативна база, държавни образователни
изисквания, правителствени стратегии за развитие на
образованието.............................................
17
4.
Образователна структура на населението...........................................................
23
5.
Образователната система в България към настоящия
момент............................
28
5.1. Предучилищно образование – цели, задачи, покритие и
достъп.....................
28
5.2. Училищно образование..................................................................................
31
5.2.1. Общо средно образование..........................................................................
32
5.2.2. Професионално образование.......................................................................
40
5.3. Висше образование.......................................................................................
48
5.4. Обучение през целия живот...........................................................................
57
6. Учители: състояние, статут, заплащане...................................................................
64
7.
Управление и финансиране на образователния сектор........................................
71
7.1. Средно образование.....................................................................................
71
7.2. Висше образование.......................................................................................
80
8. Анализ на ефективността на средното образование.................................................
83
8.1. Цел на анализа..............................................................................................
83
8.2. Публични разходи за образование.................................................................
84
8.3. Ефективност на разходите за образование – основни
показатели за измерване и сравнение с други страни
85
8.4. Анализ на ефективността на държавните училища.........................................
88
8.5. Анализ на ефективността на общинските училища.........................................
91
9. Качество на образованието.....................................................................................
96
9.1. Качество на програмите за обучение – учебни планове,
изучаване на чужди езици
96
9.1.1. Изучаване на чужди езици..........................................................................
97
9.1.2. Преподаване..............................................................................................
99
9.1.3. Учебници..................................................................................................
101
9.2. Проверка на знанията, изпити и оценяване – основни
показатели и сравнителен анализ
101
10. Частно образование в България..........................................................................
106
10.1. Частно средно образование.......................................................................
106
10.2. Частно висше образование........................................................................
110
11. Възможности за промяна на образователната система........................................
111
Заключение..............................................................................................................
126
Списък на използваните съкращения........................................................................
128
Използвана литература.............................................................................................
129
Настъпилите промени в България след 1989 г. засегнаха
дълбоко редица сфери от обществено-икономическия и
политическия живот на страната. Тези промени разбира се
повлияха сериозно и на сектора на образованието. Знанията
и уменията, необходими на хората и обществото като цяло в
новата среда бяха коренно различни и бързо променящи се.
Образованието трябваше да отговори на новите потребности,
а това изискваше цялостно реформиране на системата в този
обществен сектор, както и преосмисляне и модифициране на
връзките й със заобикалящата среда. Целта на реформата е
нова, модерна и динамично развиваща се образователна
система, която да се превърне в основен фактор за
икономическия растеж на страната.
Настоящият материал представлява първият опит на
новосъздадената аналитична структура за микроикономически
и секторни анализи в Министерство на финансите за преглед
на текущото състояние на българското образование и на
възможностите за неговото развитие. Той е провокиран от
реформата на публичните финанси- оптимизация на големината
на публичния сектор, повишаване устойчивоста им, чрез
прилагане стратегически методи на планиране и
програмиране, търсене на по-висока добавена стойност при
предоставяне на публичните услуги на гражданите.
Разгледани са основните елементи на образователната
система от предучилищното до висшето образование и
обучението през целия живот. По-конкретно тези елементи са
нормативната база, организацията и управлението,
финансирането, човешките ресурси, качеството и
ефективността. На базата на опита на развитите страни и на
световните тенденции в сектора са представени силните
страни и проблемните области в българското образование и
са предложени някои насоки за преодоляване на последните.
Без да претендира за изчерпателност целта на прегледа е
даде максимално обективна представа за общото състояние и
потенциала на българското образование, както и за
най-наложителните промени в него. Направените изводи и
констатации са съобразени с икономическите, социалните и
политическите реалности в страната.
Считаме, че дебатът в българското общество относно
наложителната реформа в образователния сектор все още
предстои и се надяваме, че настоящият преглед ще
предостави информация и ще провокира въпроси и различни
мнения, за да се състои този толкова важен дебат.
Краткият преглед на българската икономика се налага, тъй
като степента на икономическо развитие до голяма степен
предопределя размерът на ресурсите, които се отделят за
развитие на образованието.
Въвеждането на валутния съвет в България през юли 1997 г.
бележи началото на период на устойчив икономически растеж.
След финансовата, икономическата и политическата криза
обхванала страната в края на 1996 г. и началото на 1997 г.
започва икономическо съживяване, за което ясно говорят и
основните макроикономически показатели.
Средният темп на прираст на реалния брутен вътрешен
продукт за периода 1998-2003 г. (табл. 1) е 4.2 % и е
значително по-висок от средния за страните от ЕС. През
2003 г. реализираният ръст за България е 4.3 % при среден
за ЕС от по-малко от 0.5 %. За 2004 г. предвижданията са
за реален ръст на БВП от 5.3 %. Основните двигатели на
този ръст са индивидуалното потребление и инвестициите.
Брутообразуването на основен капитал само за първото
тримесечие на 2003 г. нараства с 18 % спрямо същия период
на предходната година. За цялата година ръстът на
инвестициите спрямо 2002 г. е 13.8 %. Високият ръст на
инвестиционната част на БВП може да се разглежда като
индикатор за бъдещо възстановяване на инвестиционната
активност на местните и чужди предприемачи в българската
икономика.
От трите сектора на икономиката най-голям ръст на брутната
добавена стойност бележи индустрията – 7.1 % спямо 2002 г.
(4.6 % средногодишно за периода 1998-2003), най-вече
поради значителното увеличение на продажбите за износ на
отрасли като производство на текстил и изделия от текстил,
производство на облекло, производство и леене на метали.
Успешно се развива и хранителната промишленост. Аграрният
сектор реализира спад от 1.3 % и е една от причините
България да не успее да реализира потенциала си за
икономически растеж. Сектор “Услуги”, който традиционно е
най-динамичният сектор на българската икономика, реализира
по-нисък растеж в сравнение с предходните години.
Безспорен индикатор за макроикономическата стабилност в
една страна е равнището на инфлацията. В България в
последните няколко години годишната инфлация се запазва на
относително постоянни нива от 4-5 %, като само през 2003
г. натрупаната инфлация достигна 5.6 % главно вследствие
на нарасналите цени на енергоносителите и телефонните
услуги. За 2004 г. се предвижда овладяване на този ръст и
установяването на инфлацията на 4 %.
Провежданата от правителството консервативна фискална
политика доведе до значително намаляване на бюджетния
дефицит. Консолидираният държавен бюджет дори завърши 2003
г. с незначителен излишък по касовото салдо и така бе
изпълнена предсрочно една от основните цели на
тригодишната фискална стратегия – постигането на
балансиран бюджет. Доброто изпълнение на бюджета се дължи
най-вече на преизпълнението на плана по приходите.
Предвижданият за 2004 г. бюджетен дефицит е 0.7 %, а
прогнозите са 2006 г. да се постигне нулев бюджетен
дефицит. Наред с това отношението на общия правителствен
дълг към БВП е в рамките на заложените критерии от
Маастрихт (60 % от БВП), като българското правителство е
поело сериозен ангажимент да подържа това равнище в
разумни за страната граници. Сериозен фактор за фискалната
устойчивост е и високият размер на фискалните резерви,
който гарантира плащанията по дълга и изпълнението на
бюджета.
Брутният вътрешен продукт на глава от населението (по
паритет на покупателните сили) в България е около 28 % от
този на страните от ЕС. Равнището на инвестициите в
основен капитал (% от БВП) в България е по-ниско от
средното за евро-зоната, макар че с предвидения ръст за
2004 г. нашата страна съществено ще се доближи до това
равнище. Също така равнището на спестяванията е по-ниско
от това на евро-зоната, много по-ниско е и равнището на
брутните разходи за инвестиции в R&D в сравнение със
заложеното в Стратегията от Лисабон за създаване на
икономика основана на знанието. Безработицата, макар че
достигна рекордно ниско равнище от 12.86 % в края на 2003
г., все още е доста по-висока от безработицата в страните
от ЕС. Средното ниво на безработица за 2003 г. е 13.7 %.
Сред най-важните резултати на постигната макроикономическа
стабилност и икономически растеж е повишаването на
реалните доходи в страната. Според предварителни данни на
Националния статистически институт средната работна
заплата в страната е нараснала с 10.3 % в номинално и 7.7
% в реално изражение.
През 2003 г. продължи процеса на развитие на финансовото
посредничество и бързото нарастване на кредитната
активност на търговките банки, без това да доведе до
влошаване стабилността на банкови сектор. Кредитите за
неправителствения сектор нараснаха с 48.3 % в резултат на
повишената кредитоспосбност на икономическите агенти и
силната конкуренция между отделните банки. Депозитите пък
нараснаха с 15.5 %, което е свидетелство за възстановеното
доверие в стабилността на банковата система.
Сериозен проблем за българската икономика е силно
отрицателното салдо по текущата сметка (над 8.4 % от БВП
към края на 2003 г.), което оказва съществено влияние
върху динамиката на БВП. Най-голям принос за влошаване на
текущата сметка има търговското салдо, като сред причините
за това са както бавното възстановяване на растежа в
основните търговски партньори на България, така и
нарастването на вътрешния кредит.
Като обобщение на краткия макроикономически преглед може
да се каже, че българската икономика е в период на растеж,
но сроковете за наваксване на изоставането от страните от
ЕС са относително продължителни.
Таблица 1. Основни икономически индикатои за България
Източници: АИАП, МФ, БНБ, НСИ
Социалната и демографска среда в България през последното
десетилетие се характеризира с особености, типични за
повечето страни в преход от планова към пазарна икономика.
Те следват основните процеси в икономическото развитие:
рязко намаляване на жизнения стандарт на населението,
разширяване на бедността, повишаване на безработицата и
разширяващи се процеси на социална изолация на
малцинствата. Посочените процеси пряко рефлектират върху
сектора на образованието.
Основните демографски и социални тенденции са представени
в Таблица 2.
Таблица 2. Основни демографски и социални показатели на
България за периода 1990-2001 г.
Източник: Статистически годишник
2002, Национален статистически институт
Забележки:
*Данните за население са в
хиляди души
**Данните за раждаемост, смъртност и естествен прираст са
в промили.
Състоянието на демографската характеристика на населението
очертава следните основни проблеми пред българското
общество, които обективно обуславят и наложителните
промени в образователния сектор:
-
Общо и относително намаляване на населението на
страната за всички години след 1990. Достигнатото
равнище на раждаемостта през 1997 г. (7.7 живородени на
хиляда) е най-ниското в демографското развитие на
България досега, а регистрираното през 2000 г. (9.0 ‰) е
все още далеч от това през 1980 г. – 14.5 ‰. В същото
време се задълбочава тенденцията към увеличаване на
общата смъртност. От 12.9 ‰ през 1993 г. коефициентът на
обща смъртност достига 14.7 ‰ през 1997 г., а през
2000 г. се очаква да бъде на равнище около 14 %.
Коефициентът на естествен прираст е с отрицателни
стойности за всичките години след 1990 г. и в абсолютни
цифри намалението числеността на населението възлиза на
337 хил. души.
-
Вътрешна и външна миграция. Емиграцията на
населението в България в периода 1992-2001 г. е
приблизително 196 хил. души. В същото време в страната
са се завърнали и преселили само около 19 хил. души. При
съпоставката на тези два насрещни миграционни потока
салдото от външната миграция на населението се изчислява
на 177 хил. души. Интензитетът на вътрешната миграция е
4.8 % спрямо средногодишния брой на населението за
периода, като продължава тенденцията на нарастване на
миграцията на градското население.
-
Възрастова структура. Населението на България
продължава да застарява в резултат на неблагоприятните
тенденции в развитието на демографските процеси през
последните три десетилетия. Към 1 март 2001 г. делът на
населението под 15-годишна възраст намалява до 15.2 % от
цялото население, а този на лицата над 65 години се
увеличава с 2.7 процентни пункта – до 17.4 % от
населението. Населението в трудоспособна възраст се
очаква да намалее с 9.2 %, а делът му (с 1.4 процентни
пункта) - до 66.4 %. Броят на лицата над трудоспособна
възраст се очаква да нарасне с 10.9 %, а делът им се
очаква да се увеличи с 3.3 процентни пункта и да
достигне 20 % от населението.
-
Етническа структура. За периода 1992-2001 г.
населението от българската етническа група е намаляло с
8.4 % (616 хил. души), намаляване има и при турската
етническа група – с 6.7 % (53 хил. души). Населението от
ромски произход нараства с 18.4 % (58 хил.души), а
лицата от други етнически групи намаляват с 0.2 % (192
души). В структурата на населението според етническа
принадлежност, делът на българското население намалява
от 85.7 % през 1992 година, на 83.9 % през 2001 г.,
делът на турската етническа група остава непроменен –
9.4 %, а делът на ромите и на населението от други
етнически групи нараства съответно от 3.7 на 4.7 % в
ромската група и от 1.1 на 1.2 % в други групи.
Етническата структура на населението има пряко отношение
към образователния процес. Значителното внимание от
страна на държавата при осъществяване на образователния
процес на етническите групи се налага, както от
специалните образователни потребности на населението,
така и от необходимостта за интеграция на малцинствата
в образователния процес, в съответствие с изискванията
на Европейския съюз.
Фигура 1. Връзка: демографска ситуация – пазар на труда
– образование
Взаимовръзката между демографската ситуация, пазара на
труда, сектора на образованието и пенсионната система е
основната социалноикономическа корелация, осигуряваща
развитие на конкретния човек и обществото като цяло.
Същественото място на образованието в структурата на
социалното битие се определя от това, че колкото е
по-високо и качествено образованието на преобладаващата
част от обществото, толкова по-добри са параметрите на
пазара на труда, съответно на това се повишават приходите
на пенсионната система, подобрява се семейното планиране и
възпроизводството на работната сила и тенденциите в
прираста на населението.
Функционирането на пазара на труда в България само отчасти
може да се обясни с регулациите, институциите и политиката
на при търсенето и предлагането на труд. Законовата рамка
на пазара на труда – Кодексът на труда - се счита за една
от пречките пред развитието му, особено от работодателите,
въпреки многобройните изменения и допълнения.
Неразвитостта на пазара на труда, слабата
институционализация и мотивация на работодателите не
оказва достатъчно силен натиск върху образователния
сектор, не формира действени стимули и принуда за
приспособяване на образованието към нуждите на този пазар,
което обуславя и запазване на относително много високите
нива на безработица в страната.
Поради икономическата нестабилност, характерна за
по-голямата част от 90-те години, първичният пазар на
труда е негъвкав. Прогнозирането и управлението на
потребностите от работна сила от фирмите в дългосрочен
аспект не е елемент от тяхното управление. Анализът на
параметрите на процеса на търсене на работна сила показва,
че програмите за заетост се превърнаха в съществен
компонент на пазара на труда. Разкриването на допълнителни
работни места се използва като инструмент за балансиране
на отрицателните тенденции на първичния пазар на труда,
който е силно зависим от сезонните фактори. Това на
практика сериозно подкопа квалификацията и мотивацията на
работната сила да търси работа.
Счита се, че проблемът с дълготрайно безработните е
особено тежък за разрешаване, основно поради липсата на
квалификация и ниското им образование. Почти 50 % от
продължително безработните лица и 70 % от продължително
безработните младежи са с основно или по-ниско
образование. През 2001 г. равнището на безработица сред
лицата с висше образование възлиза на 8.8 % и е далеч
по-ниско от общото равнище на безработица за възрастовата
група 15-64 г. (19.2 %) спрямо 18.8 % и 32 % респективно
за тези със средно образование и с основно и по-ниско.
Равнището на изходящия поток безработни възлиза на 17 % за
работниците с основно образование срещу 26-28 % за тези
със средно образование. Ниското образователно ниво на
значителна част от населението, в това число и на
етническите малцинства, и високият процент на безработица
се отразяват в директно снижение на приходната част на
пенсионната система, влошаване материалните условия и
ефективността на здравеопазването на тези лица и в крайна
сметка в съкращаване на продължителността на живота.
Според преобладаващата част от съществуващите изследвания
към настоящия момент равнището на професионална
квалификация на работната сила, особено на безработните
лица, е недостатъчно адекватно на пазарните изисквания.
Недостатъците се проявяват с най-голяма сила на регионално
ниво, в районите, разположени далеч от големите промишлени
и административни центрове – особено селата в планинските
райони и отдалечените от административните центрове, както
и на ниво подотрасъл за определени професионални
направления и професии. Нивото на безработицата в селата е
два пъти по-висока от тази в градовете и обуславя в
голяма степен бедността в селските райони.
Налице е тенденция към разширяване на несъответствието
между квалификацията на лицата с професионално образование
в основните възрастови групи, от една страна, и уменията,
които се търсят на пазара на труда, от друга.
Разминаването между предлаганата и търсената квалификация
е най-вече в групата на младежите със завършено средно
общо образование, лицата с основно и по-ниско образование
и без квалификация, в групата на лицата със завършено
образование и професионална квалификация, но без трудов
опит, както и в групата на продължително безработните
лица. Образователното равнище и степента на професионална
квалификация сред представителите на етническите
малцинства са значително по-ниски. Това ограничава
техните възможности за постоянна заетост и ги
причислява трайно в групата на продължително безработните
лица и в групата на бедните. Проблемът с деквалификацията
е особено остър при значителна част от продължително
безработните лица от групите с по-висока възраст. Тук се
проявяват наложителните потребности от въвеждане на
стратегия и програми за “обучение през целия живот”.
Голяма част от работната сила притежава сравнително високо
образователно равнище, като в същото време в типичният
случай й липсват елементи на съвременни професионални
компетенции. Налице е тясна професионална специализация,
което определя и ниската мобилност. Специфичен проблем
представляват образователните постижения и
професионалните умения на безработните, и по-специално на
продължително безработните лица. Налице е определен
недостиг на съвременни базисни умения на работната сила,
главно интердисциплинарни и интерпрофесионални умения и
ключови квалификации. Наблюдава се недостиг на подходяща
квалификация за професии, свързани с новите технологии в
производството и услугите, съвременните техники в селското
стопанство, както и с предприемачески умения.
Според Индекса на човешко развитие 2001
проблемите с ниското образователно равнище са
концентрирани до голяма степен сред общините населени с
етнически малцинства. Наличието на големи етнически
малцинства се свързва и с ниски стойности на индекса на
записване. Това обаче не означава, че етническите
малцинства в страната имат затруднен достъп както до
образователната система, така и до пазара на труда.
По-скоро те са израз на ниската ефективност на
осъществяваната политика за социална и трудова адаптация
на конкретни групи от населението по време на прехода от
една страна и на редица социално-културни причини, от
друга.
Основните изводи, които могат да се направят от прегледа
на демографската обстановка у нас, засягащи сектора на
образованието, са следните:
-
Статистическите данни показват трайна тенденция към
намаляване на броя на населението на страната. Анализите
на параметрите на отрицателния естествен прираст сочат,
че обективният демографски процес за намаляване броя на
децата в училищна възраст ще продължи и през следващите
години. Образователната политика следва да се съобрази
с този факт и да набележи адекватно на реалностите
преструктуриране на входящите ресурси, с оглед
подобряване на резултата от функционирането на
системата.
-
Застаряването на населението поставя остро проблемът за
тясното обвързване на пазара на труда с професионалното
образование и със създаване на условия за “обучение през
целия живот”, за да се постигне синхрон в търсенето и
предлагането на труд.
-
Предстоящото членство на България в ЕС през 2007 г.
поставя изисквания пред страната по отношение на:
повишаване качеството на образованието, разширяване на
достъпа и интеграцията на малцинствата. Тези проблеми
стоят най-вече пред образователните институции, които на
практика следва да управляват посочените процеси. На
дневен ред е осигуряването на задължителните условия за
това, а именно – обществен консенсус по принципите и
наличие на институционален капацитет.
Българското общество традиционно приема доброто
образование като висша обществена ценност и полага
специални усилия децата му да го постигнат.
За кратък исторически период през 20 век българското
образование достига европейско равнище. България е една от
първите страни в Европа, в която още в края на 19 век има
задължително начално 4-класно образование. През първата
четвърт на 20 век се въвежда задължително основно 7-класно
образование, а през 60-те години и задължително 8-класно
образование. Същевременно началната училищна възраст се
установява на 6/7 години, а задължителната - на 16 години
и се изравнява с тази на развитите страни в света. През
изминалото столетие българското образование постига
съществени резултати в ограничаване на неграмотността,
броя на незаписаните и отпадналите от училище деца, както
и в постепенното въвеждане на масова предучилищна
подготовка и възпитание на децата. С достатъчно основание
може да се твърди, че в началото на 21 век съществуват
необходимите предпоставки българското образование да се
развива в съответствие с европейските тенденции.
През периода 1980 – 1990 г. дейностите и организацията в
сектора на образованието се регламентират от следните
основни нормативни актове:
¨
ЗАКОН за по-тясна връзка на училището с
живота и за по-нататъшно развитие на народното образование
в НР България обн., изв., бр. 54 от 7.07.1959 г. отм., бр.
86 от 18.10.1991 г.
¨
ЗАКОН за висшето образование обн., изв., бр.
12 от 11.02.1958 г., отм., бр. 112 от 27.12.1995 г.
¨
други нормативни документи, регулиращи
образователната система
Министерството на културата, науката и просветата
осъществява идейно, методическо и
организационно-педагогическо ръководство на образованието
в страната, като се ръководи от правителствената политика.
То утвърждава основните документи за образованието, като
учебни планове, програми и др.; осигурява написването и
издаването на учебници и учебно-помощна литература;
определя формите на учебно-възпитателната работа в
училищата; установява реда за назначаването на учителите и
определя условията за приемане на учениците и студентите в
учебните заведения.
Общинските народни съвети осъществяват непосредствено
ръководство на училищата и възпитателните заведения с
изключение на висшите учебни заведения, учителските
институти и институтите за усъвършенствуване на учителите
и средните училища по изкуствата, като се ръководят от
основните документи на правителството и Министерството на
културата, науката и просветата.
Училищата в системата на народната просвета се обединяват
по групи както следва:
1)
Средно политехническо училище
Средното политехническо училище е общообразователно,
трудово и политехническо с производствено обучение. То
обединява положителните страни на досегашното
общообразователно и професионално училище върху
политехническа и производствена основа.
Главна негова задача е въз основа на широки
общообразователни и политехнически знания и производствено
обучение да подготвя учащите се научно, технически,
практически, физически и психологически за участие в
материалното производство. То дава необходимата
подготовка за следване във висши учебни заведения и за
работа в областта на културата.
Срокът на обучение в средното политехническо училище е 12
години.
Средното политехническо училище има две степени: основно
училище и горен курс. Основното училище започва от I клас
и завършва с VIII клас.
2)
Средни професионални училища
Средните професионални училища подготвят специалисти за
нуждите на промишлеността, селското стопанство,
строителството, транспорта, търговията, здравеопазването и
другите области на живота.
Те осигуряват на учащите се научно-техническа подготовка,
трудови навици и техническа сръчност с квалификация на
среден техник по съответната професия, разред по една от
застъпените при следването специалности и
общообразователни знания, съответствуващи в основни линии
на средното политехническо училище.
Завършилите средно професионално училище имат право да
продължат образованието си във всички висши учебни
заведения.
В средните професионални училища се приемат завършили
основно или средно образование. Срокът на обучение в тях е
4-5 години над основното или 1-3 години над средното
образование.
3)
Професионално-технически училища
За подготовка на квалифицирани работници се създават
промишлени, машинно-тракторни, практически земеделски,
сградостроителни и други професионално-технически училища.
Професионално-техническите училища съществуват
самостоятелно или към техникуми, към големи заводи,
предприятия и земеделски стопанства.
Постъпването в професионално-техническите училища става
след завършено основно образование, а курсът на обучение в
тях трае от 1 до 3 години - в зависимост от изучаваната
професия.
На завършилите тези училища се дава възможност да получат
средно образование, като им се признава изучаваният
материал.
Финансирането на детските градини и училищата е за
сметка на държавния бюджeт и се осъществява от
Министерството на културата, науката и просветата.
В таблица 3 са систематизирани по години данни за
промените в основните натурални показатели - брой детски
градини, педагогически персонал, брой деца и съотношението
Дете/Учител.
Таблица 3.
Източник: Статистически годишник( 1980-1990г.) ,
Национален статистически институт
За наблюдавания 11 годишен период ясно се очертава
тенденция към намаление на съотношението Дете/Учител от
14.51 през 1980 г. до 10.56 за 1990 г. Предпоставка за
тази промяна е намаляващият брой деца – 117 025 или 27.81
% за периода, докато педагогическият персонал е редуциран
незначително – 0.76 % (220 учителя). Закриването на 25.79
% от детските градини в страната е обосновано от гледна
точка на променените обективни условия, без обаче то да е
съпроводено с адекватна промяна на политиката за кадрово
осигуряване.
Средното образование в България за периода
1980–1990 г. се характеризира със сравнителна устойчивост
на статистически измерваните показатели. Съотношението
Ученик/Учител в най-многочислената група училища –
единните средни политехнически училища – е в рамките от 16
до 18 ученика на един учител (табл. 4), което /според
преобладаващите оценки/ са относително ефективни стойности
за разглеждания показател. Броят на учениците са е
увеличил с 5 % за 10 г., при което преподавателският
състав е коригиран в посока на увеличение с 11 462
учителя, т.е. с 19.41 % спрямо учебната 1980/1981г., при
което се постига съотношение 16 ученика на един учител.
Оптимизирана е и училищната мрежа със 77 учебни заведения.
Таблица 4.
Източник: Статистически годишник
( 1980-1990г.), Национален статистически институт
Табличната информация разкрива аналогични тенденции както
в средното образование, така и в образованието като цяло.
В системата на образованието учащите са се
увеличили с 6.86 % за 10 години, като за същия период
броят на преподавателите се е повишил с 18.08 %, или с 17
119 учителя. Съотношението Учащи се/Преподаватели спада
от 18.5 за 1980/1981 до 16.27 за 1989/1990 г., а само за
средното образование в страната през същия период е в
границите от 17 до 14 ученика, обучавани от един учител,
което е в рамките на утвърдените стандарти.
Използваемостта на капацитета на учебните заведения за 10
годишния период е висока. Показателен за това е намаления
брой учебни заведения (99) на фона на увеличаващия се брой
учащи.
От
таблицата може да се проследи началото на тенденцията за
влошаване на ефективността на образованието и постепенното
нарастване на диспропорциите между обема образователни
ресурси и получения резултат.
Таблица 5. 
Източник: Статистически годишник
( 1980-1990г.), Национален статистически институт
Важна
част от съвременното образование е чуждоезиковото
обучение, представено в Таблица 6. В годините от 1980 до
1990 се отдава все по-голямо значение на обучението по
чужди езици. Най-голям е интересът към английския език,
който се изучава от 4 пъти повече ученици към края на
разглеждания период.
Таблица 6. Ученици, изучаващи западен език в
общообразователните училища
Източник: Статистически годишник( 1980-1990г.) ,
Национален статистически институт
При немския и френския език увеличението е съответно 1.6 и
1.4 пъти.
След 1989 г. под въздействието на променените политически
и икономически фактори, се извършва преструктуриране на
цялата образователна система в България. Основни цели са
подобряване качеството на образованието и подготовка на
стандарти, които да отговарят на европейските изисквания.
Необходимостта от провеждане на последователна реформа,
налага важни промени в нормативната уредба на
образователната система.
Промените в нормативната база и организацията на
образованието у нас след 1989 г. са съпътствани от редица
негативни тенденции, които влошават общото състояние на
сектора. Проблемите са породени основно от липсата на
единна национална стратегия за развитие на образователната
система, която да отчита променените обществени реалности.
Снижава се качеството на образованието, което се дължи в
значителна степен на бавните темпове на неговото
преструктуриране в съответствие с новите демографски,
икономически и социални взаимоотношения в обществото.
Понижава се материалното и социалното положение на
преподавателите в средните и висшите училища. Нарушава се
връзката между училището, семейството, институциите и
обществото. Увеличава се делът на децата, които не
постъпват или отпадат от училище. Всичко това налага
преглед на извършените реформи в сектора за откриване на
техните недостатъци и преодоляването им.
Нормативната база на сектора на образованието е уредена на
база основните принципи на нормативните актове в страната
и включва множество законови и подзаконови източници, като
основните са следните:
¨
Конституция на Р България, /1991/
¨
Закон за народната просвета /1991, 1998,
1999, 2003/ и Правилника за прилагането му;
¨
Закон за степента на образование,
общообразователния минимум и учебния план /1999/;
¨
Закон за професионалното образование и
обучение /1999/
¨
Закон за висшето образование/1995/
¨
Закон за научните степени и звания /1975,
2000/
¨
Наредба № 5 за нормите за задължителна
преподавателска раб
